„Пинокио е метафора за това как грешките също могат да формират човека.“

Грешките не са задължително нещо лошо, много често те са единственият начин да се научим по-добре да разбираме и променим живота си. Както италианският писател Джани Родари казва: „Грешките са необходими, полезни като хляба, и често красиви – само погледнете кулата в Пиза.“

„Имало едно време… „Един цар!“, биха възкликнали малките ми читатели. Не, деца, грешите. Имало едно време парче дърво.“ Ето така започва книгата на Карло Колоди.

С грешка и парче дърво започва нашата пиеса също. Кутията за инструменти на кукловода, стари кукли, и тези направени току-що се превръщат в нашата сцена и нашите герои. Историята разкрива напълно различно значение.

Някои от куклите в пиесата са дело на Антон Йезовшек (1905 – 1992), изтъкнат конструктор на кукли от Марибор и са част от колекцията на Куклен Театър Марибор. Те проговориха – докато чакат по рафтовете за реставрация. Ние сме убедени, че новият им живот напълно им подхожда, Антон Йезовшек ги е създал, за да си общуват с актьорите и сцената.

„Пинокио“ не е обикновено представление. Това е представление, което се потапя в света на куклите, потапя се в самото начало на куклата, която все още не е завършен и жив обект, а по-скоро суров, груб материал. В „Пинокио“ материалът е, разбира се, дърво, ценна суровина, която винаги е съпътствала човека почти от самото начало на света. В тази адаптация, ние се връщаме в дърводелската работилница, където инструментите оживяват а парчета дърво на масата се превръщат в един отделен свят. Пинокио тръгва на пътешествие, а ние откриваме нови подходи към кукленото изкуство.